on-line       Р а з к а з и       on-line 

 
Разказ 1
Разказ 2
Разказ 3
 
 
 
 
                                                                                                    

Разказ 2

Усещам полъха на вятъра, носи ми свежест и нещо приятно. Слънцето се е показало и ме гледа сънено. Небето е бистро. Вървя и си мисля за изречението, което прочетох в едно такси. Гласеше следното – Внимавай за какво мечтаеш, защото може да се сбъдне.
Слизам от метрото и отивам към спирката на трамвая. Ходя с нормално темпо и ръцете ми се движат някак странно. С новата чанта съм, и може би е за това. Както обикновено се сблъсквам с няколко други пешеходци, неизбежно е, хаосът е достигнал пиковия си час и сега всеки бърза. Предполагам имат причина. Аз бързам, защото ако закъснея шефката ще се нервира, а като се нервира започва да заеква. На няколко пъти вече се изпускам пред нея хилейки се, правя се, че кашлям, но няма как вече, ще се усъмни.
Вече съм в трамвая, почти не съм забелязала кога съм се качила. Виждам, че към мен идва някаква фигура, полюшвайки се и мъчейки се да ме достигне.

- Момиче, вие?

- Да, аз.

Чета на табелката му, че е контрола.

- С какво пътувате?

- С единицата съм.

- Е покажете си билетчето тогава, де! – казва той властно.

С карта съм.

- Ами да я видим!

За миг поглеждам през прозореца и се сещам, че май забравих да изключа ютията вкъщи ... Тия костюми са виновни за всичко! Карат ни да носим едни такива официални дрехи, които всеки ден трябва да се гладят! Не е ли по-лесно да ходя по анцуг до офиса, и там да имам свой гардероб, където да се преобличам и така. Защо трябва в извън работно време да се чувствам на работа с тия смешни одежди? А аз съм висока, и краката ми са дълги, също като ръцете, и тия панталони ми стоят смешно. Може би не толкова, колкото тези на контролата. Изведнъж се сещам. Трябваше да се идентифицирам пред него като редовен пътник. От някъде долита:

- Те младите не му мислят много! Пък и седнала на всичкото отгоре! Едно време беше друго!

Изведнъж разбирам, че говорят за мен и тактично се намесвам:

- Бих си полегнала, но не е удобно.

- Момиче, ще ви глобя! – само как го произнесе! Масло му потече от устата! Явно това му доставя удоволствие.

- Съгласна! – как да му развалиш кефа!

- Дайте си личната карта! – гордо и решително отвръща пазителят на правосъдието в Столичната Компания за Градски Транспорт. 

- Не я нося. – само да не го обидя сега, мисля си.

- Как може човек да не си носи документа за самоличност!?

Бях я оставила вкъщи,защото нощес сънувах, че я губя, ама как да му го обясня на “добронамереното” същество пред мен. Решавам да не давам обяснения повече.

- Тогава слезте!

- Е, как да сляза? Нали ще започне да заеква!

- Кой? Аз ли!

- Както и да е, не мога сега да сляза, ще стане опасно.

- Момиче, покажете си картата или билетчето, или напуснете превозното средство! – контрольора е в апогея си.

Усещам, че става напечено. Този започна и да се поти. Опасявам се за костюма. Ако го накапе ще остане петно. Рискувам да избухна в хилеж след поредната нервна криза на шефката. Шефката ми е Арнаудова, по баща. Оставила си е моминското име след като се е омъжила. И тя е висока като мен, даже нейните ръце са по-дълги от моите, и въпреки всичко пак настоява за тия костюми! И тя ги носи, но на нея й стоят още по-смешно. Веднъж я питах за какво мечтае и тя ми каза, че мечтаела за градина, в която да засади домати и картофи и сама да ги отглежда. Струва ми се доста скучно, но някой да е чувал за скучна мечта?
Пътуването с трамвая продължава. Изведнъж някой казва:

- Ей, гледай тия как са се ударили!

Всички веднага преместват погледите си от нередовния пътник – аз към двамата шофьори отвън и смачканите им коли. Обекта на моя разговор – контрольора - също. Долавям едва скрито задоволство от случилото се вън по физиономията му. Явно е сеирджия човека, мисля си, и за това работи като контрольор в градския транспорт, за да гледа сеира на хората.

- Ама са се цапнали! Ццццц! – има лукавост в погледа му и бееегла усмивчица. Но въпреки това не ме изпуска от погледа си.

Явно удоволствието да хваща нередовните пътници в средствата за масов градски транспорт в момента е доминирано от катастрофата вън. Човек е склонен да се измъчва повече при избора между две хубави неща, отколкото ако ги нямаше.

- Момиче, напуснете! – вече сме подминали интересната гледка и интереса му към мен се е върнал.

Бях се замислила нещо за работата и за миг помислих, че съм в офиса и Арнаудова ми говори нещо.

- Как така ще напусна?! А после?

Вадя си балсама за устни от новата чанта. Тя също е от постигнатите ми мечти. Доста съм я търсила. Виждам си портмонето. Там ми е картата. Мажа се с балсам и внимателно си подавам картата. Онзи отсреща издишва през носа си, взима ми карта за градски транспорт, платена от госпожа Арнаудова /по баща/, поглежда първо мен после снимката на картата и едва след това се заглежда и в датата, връща ми я. Изследвам движенията му, защото ми е безкрайно интересен като портрет. Има и някаква лудост в погледа му. Косата му е рядка и леко омазнена, носи я на една страна. Чудя се какви ли са мечтите му?

Слизам от превозното средство и някак си ми е леко на душата. Не се питам защо ми е така. Просто си чувствам, и си вървя. Но въпреки всичко пак се подбутваме с тълпата. Ръцете малко ме заболяват, но това е от допира с хората, защото и те и аз си мятаме ръцете и ходим, всеки умислен с нещо негово си. Решавам да ходя по-внимателно, защото един ден ей с тия две ръце ще си пипна мечтата. И не ме е страх да си я призная. Аз мечтая да си имам лодка! Лодка с която да ходя на Искъра и да си плавам с нея. За това си пазя ръцете.

Офиса се намира на четвъртия етаж от осем възможни. Всяка сутрин си мисля, какво ли щеше да е ако беше на втория, или на първия. Как щеше да ме улесни това! Но като се сетя, че можеше и да е на осмия спирам да се оплаквам на ум, и си крача кротко нагоре. Аз асансьор не ползвам. Катеря си се сама.

Влизам в офиса и отивам към бюрото си. Личи си, че леля Марийка /чистачката/ е била тук. Всеки път като я видя й казвам да ми затваря прозореца след като почисти, и тя все отворен го оставя. Оправдавам я с това, че и тя е мечтател като мен и забравя. Веднъж дори и нея попитах за какво мечтае:

Мечтая, мечтая да си купя апартамент в София и веднъж да се махна от това село, че ееей вече до тук ми е дошло! Даже и градината не поливам вече.

Всеки иска това което няма. Закон. Получаваш го и забравяш да му се радваш. Мислиш, че ще е вечно твое и спираш да го пазиш. И то си отива.
С жестомимичен превод тя ми описва, това което чувства и аз я разбирам още по-добре. Омръзнало й е. Не й се занимава с тия картофи и тия домати. Иска си комфорт жената и това си е! Логично се запитвам защо не се разменят с Арнаудова? Но после забравям да питам, защото се сещам за моята лодка. Един ден ей с тия две ръце ще я пипна!

Чувствам се щастлива, защото пак съм победила времето. Остават четири минути до осем сутринта, когато започва да тече работният ми ден. Отивам до прозореца и го затварям. Това движение правя от пет години насам. Причината за него е съседа, който живее в отсрещния вход, и всяка сутрин точно в осем часа, отивайки до колата си вместо да я отключи той я заключва, което от своя страна води до неспирното две минутно виене на алармата му! Винаги съм се чудела за какво ли мисли този човек, че все забравя кое копче е за отключване и кое за заключване и създава такава врява. Но се научих да го оправдавам. Може би и той е от мечтателите. Също като мен с леля Марийка, Арнаудова и може би контрольора, който изглежда беше сбъднал мечтите си. Защото мечтата те кара да забравиш за настоящето.

След половин час, въпреки старанието ми да съм точна, добре облечена и да не предизвиквам гняв, последван от заекване и хилеж, врата се отваря широко и на нея се появява къдравата коса в цвят кафяво на госпожа Арнаудова.

- П-п-п-пак ням-м-м-мам нет! О-о-о-омРъзна ми вече с пРос-с-с-словутия доставчик! – поглеждам я с кръгъл поглед, значещ нищо, и за пореден път констатирам още един говорен дефект – трудно казва буквата Р.

Решавам просто да стана и да проверя сама какъв е проблема. Веднъж реших да й обяснявам, но тя тръгна да повтаря чутото и стана дълга и широка. От тогава сама се справям с нейните проблеми.

Като че ли на себе си казах ходейки – “ Кабелчето видяхте ли дали е мушнато?”, и влязох в кабинета й. Намираше се през две стаи от моята. Погледнах зад компютъра и какво да видя! Още една от следите на леля Марийка мечтателката. Докато е миела пода е бутнала кабелчето без да иска. Навеждам се и го поставям на мястото му. Не роптая. Знам причината за разсеяността. Свързвам се с интернет и излизам. Вървейки към стаята чувам как телефона ми звъни. Но не бързам. Мисля си за Искър-а. Как ли ще е времето през уикенда там?

Пропуснато обаждане от господин Василев, шефа, и от Стефан. Стефан е моят приятел. Висок е, и интелигентен. Той разбира от интернет и не ме кара да надничам зад компютрите в търсене на истината. И той е от мечтателите. Мечтае да си купи бус, с който да превозва мебелите от магазина на баща си до клиентите. Той ме кара да надничам в себе си, търся се чрез неговите очи. Те са сини и спокойни и всяка вечер ми казват:

Успял човек е този, който е осъществил мечтите си! Ние сме от силните успели и ще продължаваме да сме такива! – и аз заспивам.

Това ме кара да го обичам. Помага ми да вляза в душата си и да потърся това, към което се стремя. Осъзнавам, че това което ме свързва с него е свободата, която ми дава, и в същото време някак винаги успява да ме задържи при себе си, като ми показва скрито, че съм скъпа за него. Подозирам го в това, че слага магнит в крилете, които ми дава. И аз колкото и да летя из света, пак се връщам при него. Защото обичам като се грижи за мен. Така и аз има за кой да се грижа.

Господин Василев също като мен и Арнаудова има дълги ръце и крака. Понякога си мисля, че това ме кара да ги обичам и двамата. Харесвам хората с едър кокал, защото са мечтатели. Само дето леля Марийка е по-ситна, но тя е от добрите изключения. Господин Василев навремето е тръгнал само с една мъничка мечта. Искал е да бъде търговец. За това продавал плодове на пазара при дядо си, който обичал да казва: “Не чакай случая за да се подготвиш, бъди подготвен за случая”. Той го послушал и днес има цяла империя! Има камиони и много работници. Аз съм горда, че съм част от една сбъдната мечта. Обичам работата си и съм горда от резултатите от нея.  “Оператор база данни” – това пише на вратата ми, а отдолу е моето име. Трите ми имена. Когато един ден се омъжа фамилията ми ще се промени. Казвала съм го и на Стефан, и на Арнаудова. Нека си знаят.

В 12ч. на обяд, както правя от пет години насам, ставам от стола си, на който работя. Той е удобен и е президентски. Мисля си, че трябва да измисля подобен и за лодката, много е удобен! Вън е топло, оставям си горното на сакото и слизам към заведението до нас, където ще обядвам. Чувствам се важна. И ми е някак леко. Красива съм. Днес няма да си взимам десерт на обяд! Какво по-лесно от това! Отварям вратата на входа и за мой най-голям късмет виждам, че точно в тоя момент служителите на Столичната община по чистота са паркирали пред входа и изпразват кофите пред блока. Хвърчат боклуци и се вдига прах. А аз съм си облякла светлосинята риза с голямото деколте. Сега ще паднат едни подсвирквания, едни викове, олеле! Решавам тактически да изчакам във входа. Наблюдавам ги. Изглеждат весели и нещо си се смеят. Интересно, че само роми го работят това. Явно при тях не съществува предразсъдъка на каква длъжност си и колко далеч си стигнал в йерархията на служебната стълбица. А и те се хранят като всички останали хора, ето и че се смеят, сигурно имат семейства. А дали и те мечтаят?. Изглеждат възрастни. Може би когато си на 34 няма да мечтаеш за същите неща както на 24, но все още ще можеш да мечтаеш. Сещам се за моята лодка. Знам, че някъде ме чака. Поглеждам си телефона – минали са 10 минути от обедната ми почивка! Най – бързо върви часовникът, когато не ти е пред очите! Камиона се е отдалечил от входа и аз гордо отивам да обядвам. Решила съм днес да мина без десерт. Но в момента в който приключвам с основното, ставам и смело си поръчвам от необикновената домашна торта. Изяждам половината парче и спирам. Толкова ми е достатъчно. И се чувствам добре. Все пак нищо не е толкова трудно колкото изглежда, и не е толкова лесно, колкото си мислим.

 

- Стефаааанеееее! -  това е моят глас. Викам го да ми помогне да отвържем лодката.

- Идвааааам! – виждам го как паркира буса. Току-що докарахме лодката и сега ще я пуснем! Щастлива съм и съм красива!

На Искър-а сме. Водата е спокойна. Времето е приятно хладно.
Усещам полъха на вятъра, носи ми свежест и нещо приятно. Слънцето се е показало и ме гледа сънено. Небето е бистро. Мисля за изречението, което прочетох в едно такси. Гласеше следното – Внимавай за какво мечтаеш, защото може да се сбъдне.

- Искаш ли да си купим къща тук до водата?


Deesse

 

  deesse@puf-paf.com  
.

4etene,4etene online,anekdot,chetene online,ese,izvod,krasota,love,lubov,nadejda,neo4akwan kraj,on line pisatel,online pisatel,online razkaz, on-line roman,online разказ,online роман,pisatel,pogovorka,poslovica,povest,prikazka,razkaz,razvlechenie,rezvle4enie,roman,svobodno vreme, udovolstvie,zaklu4enie,анекдот,афоризми,душа,есе,заключение,идея,извод,красота,кратък разказ,лексикон,любов,мисли,муза,мъдрости,надежда,настроение, неочакван край,онлине разказ,онлине роман,писател,писателка,повест,поговорка,пословица,поука,приказка,приятелство,радост,развлечение,разказ,разкази, размисъл,роман,свободно време,смисъл,спомен,статия,удоволствие,цитати,четене